Авторитет и „авторитаризъм“
Автор: Шон Райли,
Най-належащата потребност на настоящия миг е възобновяване на източниците на същинския престиж.
Все по-често, както в Съединените щати, по този начин и в Западния свят, политическите съперници се отхвърлят генерално като „ властнически “. От ляво породи цяла иднустрия, отдадена на „ разобличаването “ на възходящите властнически придвижвания от дясно, след изборния триумф на Доналд Тръмп, на бразилския президент Жаир Болсонаро, на италианския министър-председател Джорджия Мелони, на индийския министър-председател Нарендра Моди, на акцията за Брекзит и на унгарския министър-председател Виктор Орбан.
От дясно също все по-редовно се виждат терзания от възходящ ляв авторитаризъм, отхвърлящ драконовите Ковид рестрикции, ограничението на словото и общуването, наложени от политическата уместност, хипотетичните (или действителни) опити да се забрани всичко – от газови печки до мотори с вътрешно горене – и, което е още по-зловещо, прехвърлянето на реториката от „ войната против тероризма “ върху вътрешните политически съперници.
Идеята, че авторитаризмът, от лява или дясна вариация, съставлява сериозна опасност за американския живот, има забележителен дял измежду всички политически коментатори. Документираното увеличение на използването на думите „ властнически “ и „ авторитаризъм “ през последните няколко години подсказва тяхната възходяща прелест.
Със сигурност някои от тези трендове са в действителност тревожи и заслужават внимание. Но фактът, че за мнозина от говорещата класа „ властнически “ е рефлективно селекциониран дескриптор за тези трендове, самичък по себе си е част от казуса. Умишлено или не, в основата на този инстикт стои догатката, че всяка рекламация за власт или нейното практикуване е в най-хубавия случай по хипотеза подозрителна, в случай че не и де факто нелегитимна. На едно още по-дълбоко равнище това допуска, че всичко, което претендира за достоверна авторитетност – истина, традиция, просвета – е в най-хубавия случай съмнително, а в най-лошия е рисково.
Импулсът за детрониране на престижа в интерес на „ разсъдъка “ води началото си по този начин нареченото Просвещение от седемнайсети и осемнайсети век, само че думата „ властнически “ е разпространявана в средата на двайсети век от книгата от 1950 година „ Авторитарната персона “. Написана от група учени, под управлението на Теодор Адорно – една от водещите фигури на Франкфуртската школа – книгата се пробва да покаже, употребявайки методите на социологията и логиката на психиката, че избрани личностни видове са по-податливи на авторитаризъм и са по-склонни да поддържат властнически водачи. Личностните видове са категоризирани по по този начин наречената „ F-скала “ (претендираща, че демонстрира фашистки тенденции) и са дефинирани по подобен метод, че стандартно консервативните настройки се считат за протофашистки и затова евентуално рискови.
Очевидната цел на този и други планове на Франкфуртската школа е да се подложат обичайните източници на престиж на рецензия, с цел да могат да се появят нови „ самостоятелни “ персони, способни да ползват рационалност без предразсъдъците на традицията и престижа. Този способ е прочут като „ сериозна доктрина “, най-познат през днешния ден от нашите настоящи диспути по отношение на расите.
Но догатката, че обичайно консервативните американци са освен това от чакащи-да станат-фашисти, се оказа прекомерно неустоимо за мнозина. Терминът „ властнически “ влезе в политическия лексикон като оръжие, готово да нападна и маргинализира като не-американци (и евентуално опасни) всички, които имат вяра, че обичайните източници на престиж – семейство, черква, закон, народ – би трябвало да бъдат подкрепяни като законни по хипотеза, вместо да бъдат подлагани на критическите способи, поддържани от Франкфуртската школа.
И в случай че тези способи имаха за цел да нападат политически консервативните или десните престижи и персони, то тяхната присъща логичност скоро докара до атакуване на едро на престижи от всевъзможен тип. Това имаше непреднамерения резултат на подкопаване на престижа и на самите образовани и културно софистицирани теоретици от Франкфуртската школа – през 1969 година група студенти на Адорно се обръщат против него и устройстват митинг по време на негова лекция, настоявайки той да приложи „ самокритичност “ и унижавайки го в личната му публика. Адорно показва недоумението си от тези и други акции – в това число принуждение – осъществени в името на неговите хрумвания. „ Аз открих научен модел на мислене. Как бих могъл да допускам, че хората ще решат да го ползват с коктейли Молотов? “, споделя той.
Алексис дьо Токвил
Но било ли е всичко в действителност непредсказуемо? Какво е могло да се чака от научен модел, в който всички обичайни източници на престиж са подложени на строга рецензия и който се стреми да подкопае моралния престиж на всички, склонни да се доверяват на тези източници на престиж, обвинявайки ги в нацизъм?
Чоевшките същества се нуждаят от престиж. Отвъд функционалността му на евристичен инструмент, който оказва помощ да се разбере цялата трудност на действителността (както показва Токвил – никой не е кадърен да изследва всички неща и да стигне до лични изводи за всичко), той също по този начин насочва другите стремежи и планове на хората към планове, целящи общото богатство.
Традиционните източници на престиж се пробват да смекчават обществените връзки, да укротяват грубата мощ и да смекчават насилието. Както написа Робърт Нисбет в основополагащото си есе „ Залезът на престижа “: „ Всеки път в човешката история, когато обичайните престижи са били в развой на разпад или е изглеждало, че са, избуява властта – в нейната форма на откровена насила. “ Рационалният човек, който си показват деконструкторите на обичайните престижи, е надалеч от самостоятелност и, както демонстрира историята, в тези случаи човешките същества изпадат в оскърбление, студенина и податливост към принуждение. За да се противодейства на това отчуждение и да се поддържа естествен ред, те би трябвало да бъдат подложени на открита насила.
Това е по този начин, тъй като, както вижда Токвил, „ Принципът на престижа би трябвало да участва постоянно, при всички условия, в една или друга част на моралния и интелектуалния свят. Мястото му е изменчиво, само че е наложително да има такова. “ Авторитетът в никакъв случай не е премахван напълно, единствената смяна е кой го владее и по какъв начин. Традиционните престижи повеляват единодушие заради възприятията на обич и отговорност, до момента в който тези, които пораждат в резултат на разрушени престижи, откриват единодушие посредством насила и мощ.
В прочут смисъл всяко общество е „ властническо “, тъй като всяко общество има потребност от институции, с цел да съществува. А иституциите на собствен ред изискват престиж, с цел да извършват функционалностите си. Токвил ни припомня, че престижът не стопира да съществува, когато обичайните престижи се разрушават – просто неговият locus се измества към други престижи. А Нисбет разяснява, че тогава неговите способи стават по-открити и разчитат главно на грубата мощ и принудата.
В „ Унищожаването на индивида “ К. С. Луис разказва, че доведени до своята прекаленост опитите да се „ прозре “ действителността са равносилни на слепота:
„ Не можеш да продължаваш постоянно да „ прозираш “ нещата. Целият смисъл на това да „ виждаш през “ нещо е да видиш нещо през него... Ако виждаш през всичко, тогава всичко е транспарантно. Но един напълно транспарантен свят е свят, който е недивим. Да „ виждаш през “ всички неща е същото като да не виждаш. “
К.С. Луис
Легитимният престиж предотвратява отчуждението, тъй като отваря съзнанието за нещо оттатък самото него. Той прави проучването на действителността в действителност плодотворно, тъй като е това нещо, оттатък което не можем да забележим, без да загубим способността си да виждаме въобще. Съществуването на истина, традиция и просвета изисква властническа основа, върху която те да могат да се изградят. Основната задача на консерватизма във всяка ера е съхраняването на престижа, тъй че истина, традиция и просвета да могат да процъфтяват в условия на мир и естетика.
В светлината на всичко това, аз предлагам консерваторите да възстановят обичайния език на тиранията и да разказват злоупотребите с власт с него, вместо да употребяват термина „ властнически “. „ Авторитарен “ допуска, че упражяването на престиж е продозрително по изискване, до момента в който „ робия “ предлага значима отлика сред законния престиж, упражняван в името на общото богатство и властта, упражнявана за персонална полза на управниците.
Във време, белязано от разпад и крах на доверието в институциите, най-голямата потребност е от възобновяване на източниците на достоверен престиж, което значи възобновяване на институциите. Възприемането на език, който допуска нелегитимност на престижите единствено задълбочава казуса на раздробяване. Това на собствен ред прави политическата независимост изцяло невъзможна. Както заключва Роберт Нисбет в „ Залеза на престижа “:
„ С всяка нова офанзива против обичайните престижи на обществения ред се доближава денят на „ ужасните опростители “, както Якоб Брукхард ги назовава. Това са новите хора на властта, привлечени точно от технологията в работа на въоръжената мощ. Импулсът за независимост може да преживее всичко, с изключение на деструкцията на подтекста си. А това е подтекстът на престижите – на законните престижи, които са неделими от институциите. “
-----
Шон Райли е старши програмен шеф в Института за американски хрумвания, който издава The American Conservative. Освен че сътрудничи на ТАС, той управлява програмните действия, в това число програмата за конституционни стипендианти, конференции и други събития. Освен това е гост-лектор във Van Andel Graduate School of Government във Вашингтон, където води курсове по политическа философия и ръководство. Притежава докторска степен по политическа доктрина от Католическия университет на Америка и магистърска степен от колежа Сейнт Джон, където е изучавал философия, политическа доктрина и литература. Като бакалавър е учил политически науки в университета в Делауеър. Шон е служил като пехотинец в Националната армия на армията в продължение на девет години и е учатсвал в задачи в Ирак и Гуантанамо. Живее в Хаятсвил, Мериленд със брачната половинка и двете си дъщери.
Инфо: The American Conservative
Превод за " Гласове " Екатерина Грънчарова
